Хотел Скалите в Белоградчик - възнаграждение за страха

Всъщност не беше чак страх. Но едно чувство, че сме попаднали в снежно безвремие и никога до никъде няма да стигнем. Тръгнахме от Видин почти на свечеряване с намерението да се приберем в София, макар и късно. Но едва няколко километра по-нататък по пътя ни обградиха и задръстиха върволици от тирове. Някак почувствахме, че тази няма да я бъде - нямаме сили да се приберем. И ни хрумна да попитаме дали ще ни приемат в хотел Скалите в Белоградчик. Знаехме, че вече е част от собствеността на винарска изба Магура. 

Бяха наистина отзивчиви, съгласиха се да им гостуваме, ей така, инцидентно, така че свихме натам. И попаднахме на онзи път - снежен, замръзнал и пуст. Вие се нагоре завой след завой, спуска се надолу и пак се вие. До безкрай. Снежен, снежен, без знаци, нито табели, превземаме бавно заснежените меандри и сякаш никога няма да стигнем... Февруари, някъде в Северозапада, на един от пътищата до Белоградчик. 

Но нали всичко си има край, накрая се появиха светлини и скоро се озовахме в Белоградчик. И веднага налетяхме на хотела, в центъра... Помнех го от две десетилетия по-рано - нов, комфортен, луксозен. Изненадах се приятно от моменталното впечатление, че е все така удобен, все така луксозен и изрядно поддържан. С просторно красиво лоби и обширни комфортни стаи. Почувствахме се спасени и то по най-щастливия начин. А чувството ни за хепи енд рязко се засили, когато се оказа, че един от двата ресторанта - при това виненият ресторант! - работи и все още могат да ни сервират. 

Сега вече се огледахме по-спокойно и забелязахме декорациите с нарисуваните бъчви и бутилките вино на Магура - с етикетите им изобразяващи онези ценни древни рисунки в пещера Магура. Съвсем нямахме намерение да вечеряме надълго, нашироко и с цели две бутилки вино, както всъщност се получи. А се получи, не само защото се отпуснахме в топлия приятен ресторант, ами и понеже менюто ни се видя привлекателно - стегнато, кратко, с интересни регионални елементи. Но беше късно и нямахме нужда от солидна вечеря. Не че не ни привличаше да опитаме Фасул по дунавска рецепта с пушена грил наденичка или Телешко на бавен огън върху мачкани картофи с пресни билки и сос от гъмза с розмарин. Все пак избрахме по-леки варианти и с удоволствие хапнахме Класически български разядки, сред които балканският катък и мачканият патладжан със счукан чесън, магданоз и жарени чушки бяха наистина забележителни. Справихме се и с порция невъобразимо вкусен миш-маш, в местна регионална вариация, наречена Стакевско пържено. И с наслада изпихме една бутилка грюнер велтлинер и една - гъмза, точно от серията с пещерните рисунки на етикета.

И си говорихме, че ако те чака някъде подобно възнаграждение, несъмнено си струва да се изгубиш по снежните пътища и дори да се поизнервиш от дългото очакване да стигнеш до спасението. А на сутринта гледката от прозореца на стаята към Белоградчишките скали също беше вълнуваща част от възнаграждението.