Начало - Статии и новини - Акценти - Винените райони в България: Вечната дилема - Втора част
Акценти
   

Винените райони в България: Вечната дилема - Втора част

Винените райони в България: Вечната дилема - Втора част

Поглед към районирането в България като традиция, стратегия и кризисна мярка -
след 1935 г., до края на 80-те

Процесът по очертаване на районите и райониране на лозарството в България носи свои характерни особености, които могат да бъдат проследени като резултат от специфичното политическo и социално-икономическо развитие на страната. Както беше изведен извод от първата част на това изследване, докрай водещо ще остане административното начало – и като движещ фактор, и като концепция при очертаването. Положеното начало показва, че районирането, когато не почива на традиции в районите, а е ръководено чрез административна намеса от страна на държавата, може да бъде използвано като кризисна мярка. Любопитно, че хронологията по очертаването на районите ако не изцяло, то поне в най-важните си етапи съвпада с ключови и преломни за страната моменти.

Какво се случва в лозарството и винарството в България след 1935 г.?

На 1 март 1941 г. Богдан Филов, министър-председател на България, подписва протокола за присъединяване на страната към Тристранния пакт. Германските войски навлизат на българска територията и заемат позиции на южната граница. Англия и САЩ прекратяват дипломатическите отношения с България.  Независимо от напрегната политическа атмосфера през пролетта на 1941 г. българите живеят с радостта от националното обединение. За кратко време България възвръща част от отнетите ù след Първата световна война територии с Ньойския договор от 1919 г. След съгласуване с Германия и Италия правителството изпраща войски в райони с българско население – Източна Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска  Тракия. Там българската  армия  е посрещана на повечето места като освободителка, а цар Борис III е обявен за цар-обединител. Българското правителство започва строителство на нови училища, болници, гари, пристанища, промишлени обекти, пътища. В периода 1941–1943 г. броят на средните училища е увеличен с около 90%. Възстановени са гимназиите в Ксанти и Гюмюрджина, открити са нови в Драма, Кавала, Сяр, Дедеагач. В българските училища се обучават 26 000 деца. През април 1941 г. се възстановяват старите български епархии в Западна Тракия и Източна Македония. Изпратени са свещеници. Ремонтират се църкви и се строят нови.

В тронно слово пред Народното събрание през март 1941 на цар Борис III казва:

Щастлив съм, че ви виждам днес събрани отново в тази свещена сграда, и ви приветствам от все сърце с добре дошли. Господа народни представители, външната политика на страната ни в тези съдбоносни времена е окончателно установена. Тя продължава да се провежда от правителството с твърдост и решителност в рамките на Тристранния пакт и на пакта против Коминтерна. Тази политика почива на искреното сътрудничество и сърдечно приятелство със силите от Оста и с техните съюзници. България, приобщена към идеите за изграждането на новия европейски ред, който ще обезпечи един траен мир, дава с готовност своето сътрудничество за осъществяването на тези идеи. Господа народни представители, нашият народ, отдаден на усилен труд с пълно съзнание за историческите моменти, които преживяваме, цени мерките на правителството за отстраняване на всяка противодържавна дейност и стои единен и сплотен.

През същата – напрегната, екзалтирана и вече военна – 1941 г. правителството започва кампания за административно райониране на лозарството в България, която включва и новите територии.

Действащата от 1935 г. Наредба-закон за засаждане на нови лозя… е основно променена. Преминава се към създаване на нова сортова структура, като се  въвежда обща забрана за засаждането на нови лозя. Разрешено е единствено създаването на нови лозови насаждения със сортовете мавруд, каберне совиньон, мерло, малбек, гран ноар, каринян, аликант буше, пино ноар, боя, зарчин, широка мелнишка лоза, червен мискет, кокорко и тамянка за винени лозя. Допустимите сортове за нови лозя са групирани по райони, съответстващи на административни единици – околии, като за всяка се определят разрешените за засаждане сортове. Министерството на земеделието финансира  целево засаждането на сортовете каберне совиньон, каринян, аликант буше. Държавата за собствена сметка внася присадници, за да насърчи лозарите към използване на новите сортове, по-слабо познати до този момент. Целта, която преследва правителството, са подобряване на структурата на лозовите насаждения, повишаване на качеството на вината и експортния им потенциал. Разбира се, за краткия период от 1941 до 1943 г., когато същинските военни действия на територията на страната осуетяват амбициозните планове на правителството, лозарската реформа не успява да породи търсените резултати.

Настъпилите политически промени след 1944 изваждат лозарството и винарството от фокуса на държавната политика. Но, както сочат документите, съвсем не за толкова дълъг период от време. През 1951 е прието Постановление 1058 на ЦК на БКП и на Министерски съвет, което отново поставя въпроса за развитието на лозарството в страната. Районирането е основна тема и, разбира се, то ще се извършва централизирано и планирано.

Страната е разделена на пет лозарски района с определен типичен за почвено-климатичните особености сорт:
СЕВЕРНОБЪЛГАРСКИ с типичен сорт ГЪМЗА
РИЛО-РОДОПСКИ с типичен сорт ПАМИД, МАВРУД
ПОДБАЛКАНСКИ с типичен сорт ПАМИД, ШЕВКА, ДИМЯТ
ЧЕРНОМОРСКИ с типичен сорт ДИМЯТ, ШЕВКА, ПАМИД
МЕЛНИШКИ с типичен сорт ШИРОКА МЕЛНИШКА, КЕРАЦУДА


Любопитно е, че законодателят възприема стратегията от периода на 1941, като запазва районирането на сортовете. И сега допустими за засаждане са точно определен брой сортове, например:

За червени – памид, гъмза, зарчин, мавруд, широка мелнишка лоза, каберне совиньон, пино ноар
За бели – димят, червен мискет, виненка, кокорко, тамянка, керацуда, ризлинг италиански, юни блан, алиготе

Засаждането е административно регулирано и централизирано в условията на извършваща се колективизация и одържавяване на собствеността.

Създава се и се прилага план за изграждане на блокови лозя. Съвременната оценка на районирането на лозарството в периода 1951–1955 показва, че то е извършвано под натиска на много кратките срокове за пълно модернизиране на селското стопанство. Изборът на административните единици в основата на лозарските райони не е аргументиран  с детайлни почвено-климатични проучвания, което води до пропуски с дългосрочен ефект върху облика на лозарството. Например от сортовата структура са извадени сортовете мерло, малбек, немски ризлинг, врачански мискет, аликант буше и каринян, оценени прибързано като икономически неефективни. Оценката за тяхното пренебрегване е, че процесът по подобряване на сортовата структура чувствително се забавя и дори се връща назад в своето развитие.

През 1955 започва по-задълбочен процес по райониране на селскостопанските култури и породите животни.

Отново в министерско постановление се взема решение за проучване на сортовете от гледна точка на тяхната пригодност към определените райони. Въвежда се категоризация на районите като най-подходящи, подходящи, малко подходящи и неподходящи за отглеждане на лозови насаждения. Създадена е и комисия, която трябва да проучи лозарския потенциал по райони, като въведе нов подход, основан на природните и икономическите особености. В периода 1955–1958 г. са извършени цялостен опис и проучване на отглежданите сортовете в страната, сортовите колекции, районите и техните почвени и климатични особености. Утвърдени са четири обособени района – Северен, Източен, Южен и Югозападен. Всеки от тях е разделен на три подрайона според икономическото значение на площите и като основен елемент е оценката на годишната температурна сума. Подрайоните се делят на такива с промишлено значение и възможност за развитие на лозарството в няколко промишлени направления и райони за самозадоволяване и любителско лозарство. За първи път се очертават микрорайони и техният брой е 116.

До 1958 управлението на страната разполага с достатъчно данни, за да извърши административно райониране на страната. То се подчинява на принципи, различни от познатото ни и прилагано в Европа очертаване на райони за производство на вина с наименования за произход. В основата на  районирането в България се запазва централизираният планиран контрол, който има за цел постигането на различни социално-икономически цели и най-вече общо ефективно управление на селскостопанските ресурси. Любопитно и специфично е, че независимо от политическите промени подходът в районирането се запазва. Търсенето на най-добър резултат в отглеждането на лозовите насаждения не се основава на общностна регионална стратегия за производство на продукти с висока добавена стойност, а по-скоро е част от механизма на държавното регулиране с цел по-добра икономическа ефективност на сектора. Основно за райониране се говори през призмата на лозарството и много по-малко се обсъждат особеностите на произвежданите вина. Последно за техните характеристики намерихме данни в анализа от 1933 г., в който се казваше, че българските вина не се посрещат добре на външните пазари, определят се като бедни на екстракт, бедни на киселини, бедни на багрилна материя. Намесата на държавата се изразява  в усилието за подобряване и промяна на сортовата структура чрез механизмите на районирането.

През 1960 г. процесът по райониране на лозарството преминава в нова фаза.
Целта на районирането вече звучи така:
Министерство на земеделието и Българска академия на науките до края на 1960 г. да подготвят проект за райониране на винените сортове по микрорайони, като спазят следните изисквания:

А) Сортовият състав в микрорайоните да осигури получаването на продукция с определено качество, съобразно с изискванията на вътрешния и външния пазар.

Б) Сортовете да се съсредоточат около съществуващи или проектирани производствени  и износни предприятия, с оглед да се осигури получаване на промишлена продукция.

Вече се говори за перспективно развитие на лозарството и микрорайониране.

С постановление 162 от 13 юли 1960 г. на Министерски съвет се определят четири лозарски района, всеки с три подрайона:
Севернобългарски – включва окръзите Видин, Враца, Плевен, Ловеч, Габрово, Русе, Разград, Силистра, Търново, Михайловград, част от Търговище
Източнобългарски черноморски – включва окръзите Толбухин, Варна, Коларовград (Шумен), Бургас част от Сливен, част от Търговище
Южнобългарски – Пазарджик, Пловдив, Стара Загора, Сливен
Югозападен – Благоевград, Кюстендил, Димитровград, част от Софийски окръг


Интересен е подходът при определяне на микрорайоните – за микрорайони се определят различни по големина обособени територии, които имат приблизително еднакви почвено-климатични характеристики, но по-важното – специализирани са за производство на еднотипна лозаро-винарска продукция. Микрорайоните са специализирани за производство на качествени червени вина, качествени бели вина, пенливи вина, десертни вина и т.н. Микрорайоните трябва да гарантират еднаквост в произведената продукция, те имат така нареченото производствено направление. В някои от микрорайоните по изключение се допускат по две производствени направления. Работата по микрорайонирането отнема доста време и съвременната ù оценка показва някои недостатъци. На първо място, подходът в микрорайонирането напълно се отличава от възприетия в Европа. Това е съвсем обяснимо с оглед на политическата ситуация и напълно различната система на икономически отношения и собственост в България. 
Запазен е централноадминистративният подход, като той не води до провеждане на специфична политика в регионите, а до профилиране на последните чрез властови подходи.
Определените микрорайони включват голям брой землища на населени места, които се отличават в почвено отношение. В един и същ микрорайон се наблюдава значително разнообразие на почвена покривка и почвени различия. Това не се отчита като фактор, който може да доведе до разлика в качеството и характеристиките на произвежданите вина. На доста по-късен етап са въведени определения, които могат да послужат за същинско микрорайониране, което е основано преди всичко върху спецификата на продукта, а не върху фактори, косвено свързани с традициите и преработката на суровината. Започнатото през 1960 г. мащабно райониране достига до своя финал.

През 1978 г. е приет нов Закон за виното. От днешна гледна точка той представлява доста скромно като обем четиво, като в тридесет члена изчерпва регулацията на сектора. Законът е важен, защото той за първи път  въвежда категорията висококачествени вина. Тези вина, определени като най-висока категория, могат да носят име на район, местност, на сорт грозде. Висококачествените вина, които се отличават с оригинални свойства и характерни особености, обусловени изключително или предимно от природните условия и производствените традиции на определен район, са определени като вина с наименование за произход и могат да бъдат утвърдени като вина с контролирано наименование за произход. За първи път е въведена т.нар. система за качество, която обвързва качеството на вината с района на тяхното производство. Макар и несъвършено определени, районите за производство започват да се появяват на етикетите и да посочват специфичните характеристики на виното. През 1983 г. е публикувана заповед, която определя условията, на които трябва да отговарят вината с наименование за произход. Трябва да имат оригинални свойства и характерни особености, обусловени изключително или предимно от специфичните природни условия и производствени традиции на териториално-административна единица (окръг, селищна система или населено място), от която произхожда гроздето и в която са преработени. Можем да кажем, че определението съдържа повече от един елемент, свързан със същинското съдържание на понятието район за производство на вина със ЗНП. Макар и несъвършено, това е първото подобно определение след годините на административно райониране в лозарството. През 1988 г. е издадена заповед, която по аналогичен начин определя регионалните вина. За съжаление Законът за виното  изчерпва своите възможности дотук. Обективно погледнато, след натрупания опит в административното райониране на лозарството и производственото направление на районите е много трудно да се премине към ново райониране, базирано на съвсем различни принципи. Необходимостта от това ще стане видна години по-късно, когато въвеждането на европейските регулации изискваше и прецизно  райониране, очертаване и защита на районите за производство на вина с наименование за произход или географско указание.

Очаквайте трета част на изследването

Тук може да прочете Част първа