За проблема с каракачанското стадо в село Влахи

Slow Food е партньор на сп. Дивино от самото му начало, а и през по-голямата част от "живота" на сп. Меню сме работили в тясно сътрудничество с това влиятелно еко-гастрономическо движение - най-вече с българското му представителство. Доц. Десислава Димитрова, която е дългогодишен координатор на Слоу Фуд в България, е наш автор и съмишленик. Тя е запозната отблизо с историята на Сидер и Атила Седефчеви и с тяхната работа по възраждането на не една, а няколко автохтонни породи в България. Даваме  ѝ думата, за да разкаже тук за този наболял проблем.  

За стадото на Сидер Седефчев, което в момента така издълбоко смущава шепата жители на село Влахи и общинските съветници в Кресна

от доц. Десислава Димитрова, Слоу Фуд в България

Със Сидер и Атила Седефчеви се познаваме от 2004 г., всъщност почти от самото начало на тяхното начинание, когато те бяха поканени да се присъединят към Slow Food International заради изключителното качество на млечните продукти от каракачански овце. Така те станаха един от първите президиуми на Slow Food в България. Ще споделя тяхната история така, както съм я запомнила и усетила. 

Сидер и Атила търсят запустяло планинско село в район, за който се знае, че някога са се гледали каракачански овце, кучета и коне. И трите породи са почти заличени от усилията на комунистическия режим да принуди каракачаните да уседнат, а и каракачанските овце не дават много мляко, та ТКЗС-тата, които ги гледат няма как да постигат челни резултати в социалистическите съревнования.

Не знам дали е вярно, но историята разказва, че за да принудят гордите и "диви" каракачани да изоставят номадския живот и да се влеят в редиците на гордите труженици на социализма, комунистите избиват конете им и така ги лишават от възможността да се придвижват от място на място. С прекратяването на номадския живот постепенно се изгубват и кучетата, защото няма нужда стадата да се пазят. Овцете се претопяват в надпреварата за по-висок млеконадой. Никой не обръща внимание, че млякото на каракачанските овце е с почти два пъти по-висок рандеман от този на другите породи.

И така десетилетия по-късно Сидер и Атила, синове на известния български художник Филип Седефчев, изоставят бляскавото бъдеще на художници (и двамата са завършили Художествената академия и са наследили таланта на баща си) и се отдават на една родолюбива кауза - да възстановят трите каракачански породи. Заселват се във Влахи и започват да обикалят махалите наоколо и животно по животно изкупуват онези овце, които са най-близко до описанието на каракачанската овца. Успяват да намерят и по някой и друг индивид каракачански кон и куче. И от тук започва къртовския труд по селекцията на тези животни, т.е. по изчистване на белезите на породата и достигането на онази еднородност на белезите, за която, както казваше един друг селекционер Като вдигнат глави животните, да са като едно на вид.

Днес стадото на Сидер е определено като нуклеусно, т.е. това е стадото, от което може да се вземат животни, за да се започне формирането на нови стада каракачански овце. И тъй като породата не е само генетика и фенотип, а и начин на живот, братя Седефчеви сключват договор с Национален парк Пирин да пасат животните си там. Не, това не е далавера и безплатна паша на държавна земя, а подкрепа за Парка да поддържа пасищата си в благоприятно консервационно състояние. Защото пасищата са полуестествени местообитания, възникнали в резултат на човешка дейност, животновъдство. И, ако няма животни и паша, гората и храсталаците ще ги превземат. Така ще изчезне богатото видово разнообразие в тях, включително много редки и застрашени видове, които са приоритетни за опазване на територията на ЕС. Като гледам стадото във видеото не успявам дори да си представя какво означава от ранна пролет до късна есен да прекарваш в планината с него, но Атила и Сидер го правят, защото овчари няма.

Съпругата на Сидер, Елена Цингарска, пък е експерт по едри хищници. С времето решават да направят и посетителски център в селото, за да могат деца от цяла България и чужбина да опознаят природата и да намерят своята връзка с нея. Посетителският център е приютил скромен Музей на едрите хищници (мисля, че е единствен по рода си у нас). Всички рисунки и схеми са на Сидер и Атила, а информацията, която представя, е научно издържана до последната буква. Да, Центърът е направен по проект, но нали европейските проекти са за това, за смислени начинания.

И стигам до воплите за дискомфорта на жителите на селото. Била съм няколко пъти във Влахи, включително с чужденци. Влахи е спомен за село. Прословутият център, до който се намира стопанството на Сидер трудно може да се открие. Всъщност стопанството е в периферията на селото, ако въобще може да се говори за такова зониране, току до склона на планината. Пътят до селото е труден, а понякога и невъзможен (чудя се защо общинските съветници не са се загрижили за него досега като са толкова трогнати от бедите на жителите на Влахи). Улиците в селото не са асфалтирани. Влахи е едно от десетките призрачни села в България, достъпът до които е труден и поради това животът е изтекъл от тях. Възможно развитие на такива места е именно начинание като това на семейството на Сидер.

А прословутата смрад честно казано не ме е възмутила при моите посещения. Явно и децата в летния лагер и техните родители не са потресени от нея. Дали не беше по-удачно въпросният общински съвет да подаде ръка на семейството на Сидер и да съдейства за извозването на оборската тор. Защото да, където има животни има и оборска тор. Сигурна съм, че това е възможно, но не е хрумнало на никого. Защото е дело в полза на някой, който успява, а не е далавера, която да влезе в джобовете на избрани.

Не искам да ровя по-надълбоко. Защото съм почти сигурна, че зад внезапно възникналата непоносимост към работата на Сидер и семейството му има други интереси...

- - - - - - -

Може да се запознаете с характера на работата и особеностите на животните от карачанската порода в статия, която публикувахме в списание Меню преди повече от 10 години!

Тя беше озаглавена Вечните овце на Влахи. Надяваме се наистина да са вечни!