Начало - Статии и новини - Акценти - Какво им е супер на супертосканците?
Акценти
   

Какво им е супер на супертосканците?

30 март 2011, Яна Петкова

Какво им е супер на супертосканците?

Казват, че истински дегустатор се става едва след като си опитал най-големите вина на своето време. Едва след като си се изправил пред конструкцията на тяхното великолепие и тогава или си отстъпил неразбиращо, или си започнал да се катериш нагоре... И тогава ще разбереш дали имаш капацитета да се изказваш за тях. Дали е така или не, няма да коментирам.

С малък кръг приятели понякога организираме вечери с вина, които всеки от нас дълго и вярно е пазил, за да сподели с другите. На една такава среща преди няколко месеца между участниците се намираха две вина, които не могат в никакъв случай да се сравняват директно, но които станаха обект на по-близко вглеждане заради претенциите, които внушават имената им: Chateau Lafite Rotschild 1989 и Solaia 2001. И десетте души на масата бяха единодушни, че италианецът е на същия стадий от развитието си като французина, а един беше на мнение, че италианското вино му се струва като начервена селянка на панаир в сравнение с френското (самото то ни остави без думи, но това надали изненадва някого).

Не бих наричала когото и да било селянин, но нещо ме накара да си отворя бележките от една дегустация на супертоскански вина отпреди две години. Спомням си с какво убеждение, че наистина получавам нещо срещу парите си, платих не малката такса. На третото вино обаче в бележките ми се прокрадва видимо отегчение. На края съм си отбелязала, че шансът да пробваш на сляпо вино с много и зрял плод, с добра структура и свежест и с отчетливи нотки на скъп барик и то да е Super Тuscan е над 50%.

Наскоро пък един приятел, който работи в скъп италиански ресторант в София сподели, че Тинянелото се поръчвало непрекъснато и че лично той се пита какво му намирали толкова на това вино. Опитах се да обясня, че макар и със сигурност славните времена на Тинянело да са зад гърба му, за което говори доста умерената му (за супертосканец) цена през последните години, то си остава вино-символ. И от дума на дума сядам да обясня какво всъщност е един Super Tuscan.

За това кой е измислил термина супертосканци има няколко версии. Не е Робърт Паркър, както гласи една от тях, но той със сигурност е направил много за налагането на вината. Всичко започва, когато през 1940 година Маркезе Марио Инчиза дела Рокета се премества от Пиемонт в Тоскана, в имение, което жена му наскоро е наследила (която между впрочем е леля на Маркезе Пиеро Антинори). Заклет фен на Бордо, Марио забелязва, че почвите в крайбрежното Болгери са подобни на тези в Бордо, а и климатът е подходящ за отглеждане на френските сортове. Засажда каберне совиньон и купува френски барици. Отначало продава виното на приятели и познати, но славата му расте и Марио пуска на пазара първата официална реколта на виното, което той нарича Sassicaia – 1970.

По това време италианските закони за виното обаче дори и не помислят да разрешат на френски, или каквито и да било други неиталиански, сортове да участват в техните вина. В едно Кианти, под чиито разпоредби попадат супертосканците, влизат стриктно указани сортове и между тях не са каберне совиньон, мерло или сира. Използването на малки дъбови бъчви също е забранено. Сасикая може и да е израз на личните търсения и мечти на един човек, но законът не се интересува от това и класифицира виното му в най-ниската качествена категория, при която даже не е задължително гроздето да идва от Италия - vino da tavola (трапезно вино). Супертосканци е особено удачно хрумване за име, с което се обозначава от една страна, че вината са правени "извън" закона (по подобие на Chianti Superiore, гроздето за което идва от земи извън зоната за Chianti Classico), a от друга – че са "супер" в качествено отношение в сравнение с останалото трапезно вино.

Почти едновременно със Сасикая на пазара се появяват останалите трима големи - Tignanello, Solaia и Ornellaia. Тинянело на Пиеро Антинори е класифицирано като Chianti Classico Riserva през 1970, но само година по-късно бива декласирано да бъде "вино за трапезата", защото Антинори отказва да използва по-некачествените, според него, местни сортове, замествайки ги с каберне совиньон и каберне фран. По-късно през 70-те години от другото лозе на имението – Солая – на пазара се появява още едно vino da tavola. В началото купаж от 80% каберне совиньон и 20% каберне фран, днес в Солая има около 20% санджовезе.

В средата на 80-те години на XX век на пазара се появява и Орнелая – отговорът на Лодовико Антинори на вината на неговите братовчед и брат. Виното е купаж от каберне совиньон (60%), мерло, каберне фран, а от 2004 насам - и пeти вердо. Имението сменя собствениците си по-често от останалите супертосканци (семействата Мондави и Фрескобалди), като от 2005 година е собственост на Маркези Фрескобалди. От едноименното лозе на имението идва Masseto – направеното по подобие на френския Петрюс чистосортово мерло, едно от малкото вина на света, короновани с противоречивите 100 точки от Wine Spectator.

Законът Гория

Все повече впечатляващи супертосканци се появяват на пазара и Италия изпада в абсурдното положение, че най-качествените й и търсени вина носят на етикетите си най-ниската качествена степен. Фактът, че използването на световно признати френски сортове и висококачествен дъб всъщност те дискредитират в очите на закона е обиден. През 1994 година законът Гория създава степента IGT или Indicazione Geografica Tipica, която най-после позволява на вината да укажат произхода си. Подобно на френската vin de pays (регионално вино) обаче, категорията не разкрива повече подробности за произхода от твърде общата "Тоскана" и това й навлича недоверието на доста изби. В края на краищата те избират по-малкото зло и днес почти всички супертосканци са IGT-вина. С едно изключение: не само заради пионерската й роля, но и поради факта, че през годините тя съумява да запази титлата "Пръв сред равни", Сасикая получава собствено наименование за контролиран произход - DOC Bolgheri Sassicaia.

Четирийсет години по-късно по супертосканската вълна се носят както старите и опитни сърфисти, така и загорели от слънцето безгрижници на лов за бърза печалба. За създаването и продажбата на такива вина се очертава ясна маркетингова схема, при която ултрадизайнерският етикет, фантасмагоричното име, завършващо задължително на "ая" и трицифрените цени се оказват по-важни от качеството на самото вино. Прясно излюпените разбирачи все още се прехласват по всяко подобно вино, докато истинските колекционери отдавна са ограничили попълването на колекциите си с две до три наистина супер супертоскански вина.

Връщайки се към тезата от началото на статията, моето мнение е, че думите "скъпо удоволствие" описват най-добре пиенето на достойните за колекциониране вина. Цените им са такива, че това няма да ни се случва непрекъснато, но именно затова пиенето им е удоволствие, а не просто ежедневна радост. И именно затова предпочитам да пия плода на нечия страст и вдъхновение, отколкото резултата от неговия бизнес план.