Начало - Статии и новини - Места - Галиполи: по стъпките на турското вино
Места
   

Галиполи: по стъпките на турското вино

04 септември 2019

Галиполи: по стъпките на турското вино

Преди пет години, през 2014, с лека доза скептицизъм и огромна доза любопитство се отправих на първото си винено посещение в Турция. Скептицизмът бързо изчезна, любопитството ми беше частично задоволено – тогава разбрах, че тепърва трябва да откривам и изучавам турското вино, иначе не особено голяма индустрия на фона на големината и икономическите възможности на страната и потенциала за потребление.

В Турция по обясними религиозни причини не повече от 30% от местните изобщо пият алкохол, но въпреки това тя остава огромен пазар – 24 млн. (общо населението е 80 млн.). Като добавим и туристите, които са доста, нещата стават много сериозни. Винарните са малко, конкуренцията не е особено голяма, но пък има една друга особеност – турските винарни по закон нямат право на абсолютно никаква реклама. Освен това алкохолът, в частност виното, има голям акциз и цените са относително високи, дори и в момента, когато лирата е слаба. В тази ситуация турските винарни разчитат само на качеството, за да могат да впечатлят консуматора, който така или иначе трудно ги забелязва. Въпреки тази неблагоприятна среда турците правят страхотни вина – все още не бих ги сложил в категорията велики, но ако се развиват така, един ден и това може да стане.

С тези мисли в главата без никакъв скептицизъм и с още по-голямо любопитство се отправих на второто си винено пътешествие в Турция пет години по-късно. Този път имах друга цел (предишната беше Анадола) – полуостров Галиполи, чието турско име е Гелиболу. Това не беше някакво отдавнашно и добре обмислено желание, а стечение на обстоятелствата – получих покана от вносителя на винарната Кайра да посетим избата, която се намира в Шаркьой. Вината на Кайра се внасят от Геслин – единствената българска компания, която засега се занимава с турско вино. Кайра не е точно на полуострова, но е съвсем близо и ако не се формализираме прекалено, може да я причислим към зоната. Още повече че турският сайт Wines of Turkey (който може да се счита за официален сайт на турските вина) ги обединява в общ винен път заедно с всички винарни от Тракия, или иначе казано – всички от европейска Турция. Югозападната ни съседка няма строга система от апелации, определена от закон, и затова същият този сайт има и разделение, базирано на селскостопанските райони – там Шаркьой е в район Мармара, а полуостров Галиполи – в Егея. Моето усещане, без да съм голям специалист по турското вино, е, че заради нейния специфичен климат, релеф и почви е по-адекватно Тракия да получи статут на отделен район, но надали някой ще ме пита. След Кайра се отправих на югозапад към Галиполи и събрах впечатления какво правят турците от този район. Мястото е близко, лесно достъпно, пътищата са хубави и си струва човек да отиде, дори само за уикенда, затова реших да споделя с вас онова, което видях, опитах и разбрах – ако решите да тръгнете натам, да имате някаква предварителна идея.

Кайра в Шаркьой

Кайра е голяма винарна, собственост на Мей Ички холдинг, и е един от стълбовете, на които се дължи възходящото качество на турските вина – тенденция, която ясно се вижда през последните 20-ина години. Кайра е създадена през 1942 в Елязиг, Източна Анадола, а тази в Шаркьой е сравнително нова – от 1996. Всяка от двете има капацитет над 4,5 млн. литра. Избата в Анадола е с богата традиция във винопроизводството и в района около нея са основните насаждения на Кайра с двата най-важни червени турски сорта окюзгьозю (Oküzgözü) и боазкере (Boğazkere). За втория легендата разказва, че лозичка от него е била в Ноевия ковчег. Арарат е близо, а полетата в Източна Анадола са пълни с боазкере – може и да е вярно. Факт е обаче, че районът е в зоната на най-древните вина – близо до Кавказ, откъдето най-вероятно произлиза виното. Това е обстоятелство, на което Кайра залагат в комуникацията. Днес ние със сигурност не искаме да пием вината, които са правили тогава (е, може би една малка дегустация – да); но звучи изкусително, че на това място се прави вино от 7000 години.

Край избата в Шаркьой, която е в Тракия и където също, както добре знаем, виноделието има хилядолетна история, основно се гледат международни сортове: совиньон блан, шардоне, вионие, сира, мерло и каберне фран – на общо 34 ха. Кайра купуват доста грозде и от другите части на Турция, за да могат да произведат всички вина от богатото си и добре премислено портфолио. Вината им са създадени – и като вино, и като опаковка – според пазарите и клиентите, на които ще се продават. Това не е някаква новост във винения маркетинг, но е важно да се отбележи, защото този подход е добра бизнес практика за големите производители и дава съответните резултати. Консултант и професионалист, на когото много разчитат за вината в Кайра, е известният летящ уайнмейкър Даниел О'Донъл. Главен винар е Мурат Юнер, но всяка от двете винарни има собствен главен уайнмейкър. В Шаркьой това е изключително чаровната млада дама Озге Каймаз, която се присъединява към Kayra Wines през 2006 и оттогава неизменно работи в тази винарна. Освен че притежава магистърска степен по лозарство, Озге има няколко кампании зад гърба си в Чили и Нова Зеландия. И прави страхотни вина!

Озге Каймаз

Нашето посещение беше работно и разгледахме производствената база – голяма модерна фабрика, оборудвана с абсолютно всичко необходимо, за да се произвеждат перфектните вина. Естествено има и условия за правенето на малки серии, с които Кайра печели признанието на по-изтънчените фенове на виното, каквито безспорно сте и вие, читателите на този пътепис. Разбира се, направихме и традиционната дегустация, където опитахме вина от всички нива на портфолиото им. Buzbağ e най-разпространеното и познато вино на избата, може би най-известното вино на Турция – то се произвежда от 1942 г.! Червеният бленд може да се счита за легендарен (окюзгьозю и боазкере) и днес много от турските топ вина са направени от смесването на точно тези два сорта. Белият също е от традиционните емир и нариндже. Това са непретенциозни масови вина на добра цена, в една идея по-традиционна стилистика, които обаче са много приятни за пиене и открехват вратата на интереса към по-високите нива. Kayara e следващото ниво. Това е серия от модерни вина: едно бяло нариндже, три червени окюзгьозю, шираз и каледжик карасъ и две розета в различен стил отново от каледжик карасъ. Това е сорт от Централна Анадола, който е бил почти изчезнал, но от университета в Анкара с помощта на френски експерти са успели да го възстановят и в момента е широко разпространен на много места в Турция. Особено ме впечатлиха червеното от този сорт и по-тъмното от розетата. Червеното е плодово и комплексно, приятно за пиене младо вино, а тъмното розе е добър пример за сухо, много богато и нетрадиционно за сегашната мода розе. Kayra Vintage са вината от по-високата категория, които идват основно от лозята в Анадола, а Kayra Versus – високата серия вина от района на Шаркьой (с изключение на едно окюзгьозю), които са особена гордост на Озге Каймаз. Каквото и да ви попадне от тази серия, не го пропускайте, особено си струва Рона бленда от сира с вионие и чистосортовото каберне фран. Това са забележителни вина, които в голяма степен отразяват най-доброто от лозарството и винарството в съвременна Турция.

Ако ви е станало интересно, малко ще ви разочаровам. В избата не може да отидете на посещение. Тя не е отворена за винен туризъм, няма дори магазин на входа. Вината на Кайра обаче може да намерите почти във всички ресторанти в Шаркьой и в част от магазините в града, като все пак трябва да сте наясно, че винените магазини в Турция не са на всяка крачка. А у нас може да си ги поръчате от българския вносител Геслин.

Галиполи на историческата карта

На по-малко от 20 км от Шаркьой започва полуостров Галиполи. Свързан е с континента с 6-километрова ивица земя в североизточната си част. Северозападните брегове се къпят в Егейско море, а на югоизток единият бряг е на Дарданелите, което прави полуострова важно стратегическо място, обект на много атаки и поле на военни действия и героични битки в историята. Най-известната от тях е по време на Първата световна война – битката при Галиполи (25 април 1915 – 9 януари 1916). И понеже това не е прекалено отдавна, особено ако го сравним с Троянската война преди 3000 години (на другия бряг, но пак в района), навсякъде се усеща духът на героизма и на двете воюващи страни, примесен с чувството за безсмисленото проливане на кръв в едни сражения, взели близо 400 000 жертви. До ден днешен няма еднозначна оценка за битката – някои я смятат за пълна катастрофа на войските на Антантата, други за битка без победител, а трети за оспорвано няколкомесечно сражение, завършило все пак с превес на османците. Няколко неща са безспорни – струпването на огромно количество войски и техника пречи на Антантата да подпомогне така важния Западен фронт, а на Централните сили – да организират операции в Кавказ и Месопотамия. По-важни са други две неща: битката при Галиполи повдига доста разклатеното по онова време самочувствие на турците и след края на Първата световна война ги вдъхновява да започнат Турската война за независимост. Тази война довежда до създаването на съвременната светска турска република начело с Мустафа Кемал Ататюрк, който преди това е един от главните офицери по време на битката при Галиполи. Другото е, че основната маса от войници на Антантата са от корпуса ANZAC. Това са новозеландци и австралийци и участието им в битката се асоциира с формирането на тяхното национално самосъзнание. Днес на датата на началото на сухопътния десант – 25 април, се отдава почит на всички военни жертви в Австралия и Нова Зеландия. На полуострова всичко говори за битката и една от причините е, че малко след войната е взето решение загиналите войници да бъдат погребани там, където са били съответните сражения, т.е. практически навсякъде из полуострова. В момента на полуостров Галиполи има и големи мемориали с военни гробища с няколко хиляди гроба, както и много малки с по няколко десетки. Това припомняне на историята е необходимо, защото, ако тръгнете към това място, всичко ще ви говори за тази битка, дори името на едната винарна, за която ще разкажа по-долу, е косвено свързано с нея.

Полуостровът взима името си от едноименния град. Галиполи (Гелиболу) е 30-хиляден град и е второто най-тясно място на Дарданелите след това при Чанаккале. Това е причината там също да има фериботна връзка с Азия и отсрещните градчета Чардак и Лапсеки. Ако сте решили да продължите към азиатската част – Троя, Айвалък или Измир, това е по-доброто място за преминаване от гледна точка на инфраструктура, отколкото при Чанаккале. Но пък тук е и трафикът от камиони, което прави чакането на опашката (голяма е) по-неприятно. Галиполи е симпатичен град, а в парка около фара има доста експонати на оръжия и боеприпаси, които напомнят за битката, както и карта с описание на бойните действия. Галиполи е и възможен избор за отсядане, има няколко доста приятни хотела, а със сигурност ресторантът, който трябва да посетите, е Ilhan. Малко над центъра има и средно голям пазар, в който най-забележителното е секцията със сирена на местни производители. Сирената в тази част на Турция са много близки до нашите, с лека тъга отбелязвам – доста по-разнообразни и, в момента на писане на този материл, много евтини. 40 км по- на юг е вторият по големина град на полуост-рова – Еджеабат, който обаче е значително по-малък – 6000 жители. Срещу Еджеабат е Чанаккале – най-важният град в района и столица на провинцията, пълен с хотели и много добри ресторанти. В Еджеабат и около него са разположени няколко винарни, като две от тях посетих и останах истински впечатлен от нивото на вината и от услугата винен туризъм, която те предлагат.

Небесната порта

Порта Цели (от латински Porta Caeli – небесна порта) е изключително място! Намира се на 12 км от Еджеабат навътре в полуострова (Porta Caeli в google maps дава вярна локация). Това са винарна и хотел, собственост на семейство Токсоз – хора, свързани с фармацевтичния бизнес, които не са жалили никакви средства да изградят нещо, от което дъхът ти спира. Особено погледнато отвътре.

Отвън хотелът е доста хубава раздвижена сграда, съобразена с природата наоколо, но не блести с някаква невероятна архитектура. Самата винарна отвън е доста по-любопитна – кубистична модерна сграда (не е производствено хале), направена с доста вкус, много по-интересна от повечето съвременни, които съм виждал. Но истински впечатляващи са интериорите и на двете сгради, като и тук винарната е по-силното дизайнерско решение, поне за моите разбирания и вкус. На входа те посреща дегустационна, която е разположена на много нива, на практика това е и стълба, по която може да се влезе в долната производствена част. Там са разположени съдовете, които човек може да наблюдава отвисоко, може да види целия процес. Цялото хале е в прозорци и е заобиколено от лозя. На долните етажи са и бъчвите, има още няколко дегустационни, на различни места. Хотелът отвътре също е много интересно решен, а по стените са окачени картини на съвременни, основно турски, художници, които семейство Токсоз подкрепя. Естествено има и ресторант, който предлага съвременни интерпретации на турската кухня. Модерната визия е съчетана с изцяло местни продукти от цялата турска част на Тракия. По време на посещението ни посрещна главният винар на избата – отново дама, също толкова чаровна, модерна и отворена към света – Аслъ Байхан.

Тя е възпитаник на университета в Бордо и е минала през няколко турски винарни, включително Кайра. Самият винен проект, познат и с другото си име - Vinero, започва още през 2002, но чак през 2007 семейство Токсоз откриват перфектната почва, съчетана с идеалния микроклимат за отглеждане на грозде, където влиянието на морето, горите и ветровете го правят малко по-хладен. В момента около винарната са разположени 170 хектара лозя, 80% от които са червени сортове грозде, като страстта към Бордо е очевидна: каберне совиньон, каберне фран и пти вердо. Останалата част са белите - вионие, шардоне и совиньон блан. На въпроса ми къде са местните сортове, Аслъ се усмихна и каза, че работи по въпроса да убеди собствениците, че имат нужда и от такива. Но това все още дори не е проект. С голяма гордост тя сподели, че лозята им са засадени с много голяма гъстота, едва ли не една от най-големите в света - нещо, от което аз не знам защо трябваше да се впечатля, но все пак не съм лозар. Консултант на избата е Мишел Ролан. В книгата „Мишел Ролан – виненият гуру“ на Гурме пъблишинг, издадена през 2014, мосю Ролан посвещава най-дългата глава на проектите си извън Франция. Точно след доста дългото описание на проекта му в България с Кастра Рубра следва Турция. Толкова е кратко, че ще го цитирам цялото: Ето и едно от най-новите ми досиета. Разположено като страж над Дарданелите, едно наше ново лозе с прекрасни гъсто засадени лози ще произвежда без съмнение вина от висша класа. Собствениците, моят съдружник Стив Блейс и аз, се надяваме това да се докаже след 2012. С Аслъ направихме дегустация на повечето вина, всичките до едно впечатляващи, като червените определено бяха в Бордо стилистика. Белите лично на мен повече ми допаднаха, защото показваха по-различен почерк, но като цяло липсата на нещо специфично и локално се усещаше. Ако се абстрахирам от очакванията си и ако погледна на вината само като на вино, те са страхотни – браво за смелостта, за професионализма и за цялата отдаденост.

И за да не е толкова идилична картината, трябва да споделя и нещо, което ме потресе. Лозето е от 2007, но сградите са направени по-късно. Завършени са някъде около 2014, т.е. проектирани са доста по-рано. И тогава законът, който регулира виното в Турция е бил друг. По новия доста неща не са позволени. Например не може във винарна, където има свободен достъп на външни хора, да се дегустира вино. Просто е забранено. Всички тези дегустационни в самата винарна са напълно неизползваеми в момента, стоят като част от интериора. Отделните зали, които са вътре във винарната, не могат да се използват по предназначение, което е много тъжно. Хората от Порта Цели са намерили решение – дегустациите се провеждат в хотела (там може), но като цяло този рестриктивен закон е малоумно решение, което служи единствено и само на противниците на секуларната държава. Другото, което в определени ситуации е проблем, но не е изненада, е, че цените в Порта Цели не са като в Турция, а по-скоро като в съседна Гърция, и то на по-луксозните места. Това не се отнася толкова за самите вина, които може да купите на относително приемливи цени, колкото за нощувките в хотела и храната в ресторанта. Но всяко нещо си има съответната цена, а тя тук си струва.

Сувла в Ечеабат

Сувла e другата винарска изба, която видях. Тя се намира в самия Еджеабат и в българските винени среди е известна с факта, че един от винарите там, и то с доста важна роля в процеса на производство, е талантливият Димитър Димов, който в България е уайнмейкър на винарна Ялово. Сувла стана и световноизвестна от документалния филм The Turkish Way, в който братята Рока, подготвяйки много специална вечеря в Истанбул, обикалят Турция да търсят вдъхновение за храната и виното. Една от спирките им е именно Сувла. Името на избата е свързано с битката при Галиполи. Кръстена е на залива Сувла, където е направен вторият десант на войските на Антантата, който също като първия няколко месеца по-рано е отблъснат от турските войски. Самият залив, разположен на Бяло море, днес е страхотен плаж, който поради отдалечеността си (25 км от Еджеабат) и не особено добрия път дотам е почти празен, с кристални води и нежен пясък. Е, на дългата над 2 км ивица има два-три бункера, които напомнят за историята, но този бетон не е онзи, заради който голяма част от българите не искат и да чуят за родното море.

Сувла e средно голяма винарна, която през последните години преработва около 400 тона грозде. Създадена е през 2009 и е собственост на семейство Еллиалтъ (Ellialtı). Самите лозя са създадени по-рано, през 2003, и са съвсем наблизо – най-далечното е на 14 км, а всички са разположени по хълмовете на южната част на полуостров Галиполи. Това са 60 хектара органични лозя, пак основно с международни сортове: шардоне, совиньон блан, русан и марсан от белите, а от червените: каберне совиньон, мерло, сира, каберне фран, гренаш ноар, пти вердо и пино ноар. Но тук се отглеждат и два местни сорта – къналъ япънджак (Kınalı Yapıncak) и карасакъз (Karasakız). Сувла имат голямо и доста разнообразно портфолио от над 30 етикета и вината им за разлика от тези на Порта Цели доста силно присъстват в местните ресторанти. Вината могат да се опитат и на място в избата, но тук също има уловка, за да се избег-нат рестрикциите на закона. Дегустациите се провеждат в Suvla Bistro/Wine Bar, който на практика е в избата, но е отделна единица. Производствените помещения се виждат през стъкло, но официално не се влиза. В Suvla Bistro/Wine Bar може да хапнете, да опитате почти всички вина на избата и всички от актуалната реколта, като вариантите в менюто са три – дегустационна доза, чаша, бутилка. Ако обаче искате вино за вкъщи, то се купува от магазина, който също е там. Нарича се Suvla Concept Store и освен че изглежда много атрактивно, може да си купите практически всички вина на Suvla, откакто е създадена избата. Предлагат и доста други продукти, които са тяхно производство – зехтин, маслини, хляб и др. И вероятно се питате защо трябва да са два отделни обекта, а не един. Пак заради закона – не може да се пие там, където се продава. В магазина не е разрешено да се дегустира, а в бара не може да се продават цели бутилки. С една дума – властите са направили всичко възможно да затруднят посетителите, сакън някой да не се изкуши от алкохола, но пък винарите са намерили решения. Въпреки че червените вина са им голяма гордост, аз и тук повече се зарадвах на белите, розето и най-вече на пенливото, направено по традиционен метод от сорта карасакъз. И Сувла, и Порта Цели явно имат сериозен респект към Бордо, опитват се да го наподобят – посока, която доскоро се наблюдаваше и при българските вина. Чувстват се обаче по-освободени, когато работят другите типове вина и постигат по-интересни резултати и най-вече с тях повече се доближават до концепцията за тероара. При Кайра например тази детска болест във винарството е излекувана. Но всичко това са дребни подробности и те по никакъв начин не помрачават общото положително усещане от цялото място, природата, вината, храната и хората. Точно хората на това място бяха една от най-големите изненади. Не съм се съмнявал, че ще са гостоприемни. Но се изненадах колко много приличат на нас, включително и на външен вид. Нямат много общо с преобладаващия типаж на хората в Истанбул, а за по-източната част на Турция да не говорим. И най-важното – изглеждат абсолютно отворени към света, ведри и усмихнати – нещо, което не съм усещал в такава степен при предишните си посещения в страната.