Налейте!

В края на годината обикновено е време за равносметка. Използваме случая да публикуваме един текст на американското издание The New York Times, който ни направи силно впечатление през годината, и макар да се отнася до американския пазар (признаваме - доста различен като мащаби от нашия), отразява глобланата ситуация на вината критика и култура. Анализът е в превод на екипа на DiVino.

Проучванията все така водят до извода, че хората предпочитат евтини вина и не трябва да се доверяват на експертите. Но тези данни говорят повече за страх, отколкото за вкусови предпочитания.

Периодично, на всеки няколко години, се появява по някоя статия с твърдението, че скъпите вина всъщност не са по-добри от евтините. Констатацията неизбежно води след себе си естественото заключение: в общи линии по-добре е да потърсите съвет от случайни непознати в бара, отколкото от винените експерти.

Изследване от 2016, неотдавна публикувано отново от Vox*, разглежда връзката между професионалните оценки и рецензиите на потребителите. Но този плътно изпълнен със статистика труд е засенчен от придружаващо го видео, което разбива на пух и прах експертизата във виното. В него група служители на Vox дегустират вина на сляпо. И въпреки че успяват с известна последователност да разпознаят най-скъпите бутилки, те определено предпочитат по-евтините вина. Какво е заключението: "Скъпото вино е за загубеняци”.

Без особено значение е фактът, че Vox възкресиха видео, направено през 2015. Общата тема и констатациите са само повторение на друга публикация на Freakonomics от 2010, която пък преповтаря още по-старо проучване, излязло през 2008.

Това изобщо не е изненадващо във време, когато знанията и експертните умения се отхвърлят и на най-високо ниво, когато културата и изкуството изглежда са загубили стойността си в Америка. По-големият въпрос е защо виното в Съединените щати толкова често се вкарва в графата мошеничество или нечиста игра? И защо знанията и оценките на винените критици биват така лесно пренебрегвани?

Една от причините тези популистки изследвания да имат известен резон е, че те съдържат елементи на истина. Макар и да е абсурдно да се твърди, че скъпите вина не са по-добри от евтините, абсолютно вярно е също така, че някои от скъпите вина не са чак толкова добри, колкото част от по-евтините. И схващането, че скъпите вина са за някакви загубеняци, е също толкова нелепо, колкото и това, че скъпите дрехи са за абдали, или скъпите коли, или скъпите билети за Бродуей. Всеки с предпочитанията си.

Основният извод, който винените популисти (както и много от тези изследвания) правят, е, че обикновените хора с малко познания за вината предпочитат евтините вина пред скъпите, въпреки критиката, която харесва скъпите вина. И следователно хората не трябва да слушат винените критици всезнайковци, защото те ще ги накарат да похарчат повече пари за нещо, което не е по вкуса им.

Но същите тези проучвания признават, че колкото повече хората напредват в знанията си за виното, толкова повече техните предпочитания се доближават до вкуса на критиците. В този смисъл би било логично изводите от проучванията да са по-скоро, че вкусът на хората еволюира с натрупване на повече знания, обаче такова заключение не би довело до онзи удовлетворяващ пикантен финал.

Все пак кое позволява виното да бъде обект на подобни популистки нападки? Джоан Роулинг е продала много повече книги от Сол Белоу и, ако имат избор, повечето хора вероятно ще предпочетат да четат мис Роулинг. Нима това трябва да означава, че писателите нобелисти като мистър Белоу са за загубеняци? Авторите на тези популистки експозета сигурно знаят това, но те така или иначе ги публикуват, понеже разбират, че са особено угодни на американската публика.

Виното в американската култура дълго е било синоним на снобизъм. С прискърбие трябва да кажа, че винената култура сама си е навлякла това със своята претенциозна история, приравняването на виното с познавателско изкуство и с абсурдните термини и ритуали, които много хора смятат за задължителни, ако искаш да се наслаждаваш както трябва на виното. Например няма политици, без значение колко обичат да пият вино в частния си живот, които биха дръзнали да излязат по време на кампания със стъклена чаша с високо столче в ръка; не и когато вместо това могат да размахват кенче бира. Колкото и хората да обичат вино и колкото и важно да е то за икономиката на някои щати, американското общество все още гледа на него като на нещо чуждо, не-американско, упадъчно, превзето и интелектуално.

В съзнанието на публиката винените автори и критици са въплъщение на тези характеристики. Те представляват субект, който е Старият свят по своя произход. Виното е антидемократично. В смисъл че, ако всички други неща са равни, аристократичният тероар печели предимство, дори и ако - като разглезено дете на милионер – с лошо лозарство и винарство тези вродени предимства се прахосат. Виненият автор често сякаш говори на чужд език – а и често действително го прави (използвайки думи като тероар).

В популистката представа виненият критик е едновременно претенциозно изтънчен и плашещ, смехотворен и злокобен. Виното е официалната напитка на хората от надменния елит, които се мислят за по-умни и по-добри от всички останали и затова е естествен обект на страхове и възмущение. Ако крал Джордж ІІІ от хитовия мюзикъл Хамилтън се прероди в сегашния живот, то ще е като винен автор. И обратното, суетният образ на винения познавач – такъв, какъвто е представен в стария комедиен сериал Фрейзър, е просто инструмент за пропъждане на един дълбоко вкоренен страх от непознатото и интелектуалното. Виното е подходяща цел за обстрел с камъни, защото, нека си признаем честно, то е плашещо и предизвиква тревога без значение какви стъпки предприема винарският бизнес, за да го опрости и демистифицира.

Малко е късно за това, във всеки случай. Твърде дълго време индустрията беше съучастник в приравняването на виното с превзето познавателско изкуство. Преди да може просто да се наслаждава на виното, човек трябва да посещава курсове за ценители, да чете книги и да овладее езотеричния речник на дегустационните бележки, за което – само за да се наслади на чаша вино – трябва да разгради съставните елементи на една глътка и да ги представи като номенклатурен списък от аромати и вкусове. Като че ли да разбираш от вино на високо ниво в днешно време, поне в популярната култура, е способността да разпознаваш виното „на сляпо“. Това по същество е безполезно, салонна игра във винената търговия, която само допринася за представата, че за да разбираш и да се наслаждаваш на виното, са нужни специални умения.

Извън уравнението остават емоциите, които виното предизвиква, споделянето, което носи и мястото му на масата (освен в смисъла на така нареченото съчетаване на вино с храна; то също, със своите формули и правила може да бъде толкова смущаващо, колкото и самото вино).

Усилията за демистификация и опростяване обаче също никога не звучат вярно, защото пренебрегват факта, че все пак виното по самото си естество е загадъчно и сложно. И това може да се приветства и ознаменува без излишното внушение, че се изисква майсторство, за да се наслаждавате на виното. Но тогава ще бъдем принудени да мислим и да говорим за него по различен начин – като за основна храна, на която да се наслаждаваме, а не като за символ на социален статус или като за лайфстайл, нали?

Мисля, че сме тръгнали в тази посока, но периодичната поява на статии като тази във Vox показва, че старият начин да гледаме на виното все още здраво ни държи.

Много вина от по 20 долара са по-добри от доста вина от по 50 долара.

Добре е да се знае, че нито един винен критик никога не е излизал с твърдението, че скъпите вина са по-добри от по-евтините. Но аз много пъти съм твърдял, че бутилки от 15 до 20 долара често си струват повече от вината за 10 долара.

Уравнението е сложно, но съществената основа е, че като цяло вината от малки семейни винарни в отличителни тероари, отглеждани и произведени добросъвестно, са по-добри и носят по-голямо удоволствие от масово произведените вина, които са изработени, така че да отговарят на предварително формулирани вкусови профили. (Оставяме настрана факта, че много вина от 20 долара са по-добри от доста вина от 50 долара).

Изобщо не искам да твърдя, че много хора няма да се насладят на масово произведените вина, нито пък обвинявам когото и да било, затова че му харесват тези вина. Но ако сте любопитни и искате да пиете по-добри, по-интересни вина, малко по-високата цена си заслужава – това са добре похарчени пари.   

Въпросът е човек да избере занаятчийското вместо индустриалното производство; разликата е като между бургер от павилион за бързо хранене и бургер приготвен от готвач, който сам си купува и мели месото, приготвя го специално за всеки клиент и всеки път внимава техниката на приготвяне и подправките да са с едно и също високо качество. Струва по-скъпо, но за някои хора цената си заслужава.

Добрите винени критици прилагат доводи и предлагат за доказателство самите бутилки. Те подготвят своите дела с любов и надежда. Целта е да вдъхват любопитство, да подбуждат към едно леко и удовлетворяващо преживяване с виното, да просвещават, да забавляват и, понякога, да предизвикват споделено удоволствие.

На онези, които се чувстват унизени от виното или от винените автори, бих казал, че причинители на унижението са винените популисти – те подстрекават към чувствата на страх и възмущение. Тези чувства може и да са реални. Но причината за тях не се крие във виното.

*бележка под линия:_______________________

Vox e американски уебсайт за новини и мнения, собственост на Vox Media. Създаден  е през 2014 от Езра Клайн, занимава се с обяснителна журналистика и заема пролиберална редакционна позиция.